Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Съобщения
Yesterday at 11:16 pm by dionysus;

» Отсъствия
Yesterday at 3:15 am by Хйонгуон

» i wasn't made to leave my fate. // kaltain rompier
Вто Юли 17, 2018 9:59 pm by Nyx.

» Запазване на лик
Вто Юли 17, 2018 3:13 pm by Nyx.

» Just like fire, burning out the way!
Пон Юли 16, 2018 7:42 pm by dionysus;

» God is a woman
Нед Юли 15, 2018 6:28 pm by dionysus;

» victory's contagious;;
Нед Юли 15, 2018 12:56 pm by dionysus;

» you've got the devil in your eyes.
Съб Юли 14, 2018 3:26 pm by dionysus;

» I don’t hold a grudge. I cradle it. I coddle it. I feed it fine cuts of meat and send it to the best schools. I nurture my grudge. | Veera Moran.
Съб Юли 14, 2018 3:13 pm by Lady Sorrow.

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 6 потребители: 4 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Alisia., Danny Hoult., lissette;, Xhexania Cael West

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 45, на Нед Фев 04, 2018 10:54 pm
Хижи и Лагерници
Cabin #1 (Zeus) - 5/5
Cabin #2 (Hera) - 0/0
Cabin #3 (Poseidon) - 5/5
Cabin #4 (Demeter) - 5/11
Cabin #5 (Ares) - 7/11
Cabin #6 (Athena) - 5/11
Cabin #7 (Apollo) - 8/11
Cabin #8 (Artemis) - 9/16
Cabin #9 (Hephaestus) - 5/11
Cabin #10 (Aphrodite) - 10/11
Cabin #11 (Hermes) - 8/11
Cabin #12 (Dionysus) - 5/11
Cabin #13 (Hades) - 5/5
Cabin #14 (Iris) - 4/11
Cabin #15 (Hypnos) - 5/11
Cabin #16 (Nemesis) - 3/11
Cabin #17 (Nike) - 3/11
Cabin #18 (Hebe) - 2/11
Cabin #19 (Tyche) - 2/11
Cabin #20 (Hecate) - 9/11
Cabin #21 (Persephone) - 5/11
Cabin #22 (Thanatos) - 6/11
Cabin #23 (Eris) - 6/11
Cabin #24 (Eros) - 4/11
Cabin #25 (Psyche) - 5/11
Cabin #26 (Phobos) - 10/11
Cabin #27 (Deimos) - 5/11
Cabin #28 (Enyo) - 6/11
Cabin #29 (Boreas) - 6/11
Cabin #30 (Zephyros) - 2/11
Cabin #31 (Notus) - 2/11
Cabin #32 (Eurus) - 2/11
Cabin #33 (Khione) - 6/11
Cabin #34 (Morpheus) - 5/11
Cabin #35 (Triton) - 6/11

Even when he laughs, there is something dead within his eyes.

Go down

Even when he laughs, there is something dead within his eyes.

Писане by Tyson Gray on Сря Яну 03, 2018 5:09 pm


Tyson Gray a.k.a. Ty, son of Hephaestus; fc: Colson Baker [MGK]
Even when he laughs, there is something dead within his eyes.

-Дейна! Дейна! –Викът му разцепи мрачното помещение, както никога досега. Стените бяха виждали много и ако можеха да говорят, щяха да разкажат за всички крясъци и ругатни, които семейство Грей не успяваха да сдържат в себе си. Но нито един вик, нито един крясък не се сравняваше с онзи, пропукал сивото ежедневие завинаги.

Очите на Тайсън се спираха за пореден път върху бледото лице на майка му. Не разбираше. Не разбираше защо предпочиташе да се преструва, че синината на бузата ѝ не съществува. Не разбираше защо бе позволила на Уилям да влезе в живота им. Не разбираше каква любов можеше да я задържа към грубоватия и вечно миришещ на алкохол и цигари мъж, чиято единствена цел бе да намира още и още от пороците си. Тай беше почти сигурен, че не приключваха само до тук; че вероятно споделя една от многобройните вечери, в които не се прибираше, с някоя също толкова западнала пачавра. Каза го веднъж, преди месеци. Още носеше спомените за насиненото си око с гордост, защото не се страхуваше от Уилям. Не се страхуваше да изобличава „малките“ му прегрешения, с надеждата, че Кристина Грей ще отвори очите си, веднъж завинаги. Не го направи.
Разликата между Дейна и Тайсън беше шест години. Точно от толкова продължаваше тормоза на Уилям. В началото набелязваше само Тай, защото бе „чуждото“ дете, „доведения син“. Тогава започна да се гневи и на Кристина, защото бе имала доблестта да обича сина си. А сетне започна да оставя синини и по лицето на Дейна, защото някакси беше успяла да намери място в сърцето си за своя полубрат.
-Пак го направи, нали? –Попита русокосия, без да се нуждае от какъвто и да било отговор. Синьото на скулата ѝ говореше повече, от колкото жената би могла да му каже. Ала тя не пожела да заговори. Мълчаливо ровичкаше храната си с вилицата, твърдо решена да игнорира поредния изблик на гняв на своя 17-годишен син. Тайсън, обаче, не възнамеряваше да остави нещата да се изплъзнат, както всеки друг път. Не и когато Дейна слезе по стълбите, а на лицето и ръцете ѝ някак се бяха появили нови синини. По-жестоки от предишните, свидетелстващи за силната хватка на Уилям. Макар малкото момиче да се стараеше да ги прикрие, Тай се изправи и прекоси разстоянието от кухнята до стълбите за отрицателно време. Хвана ръката ѝ, гневно дърпайки ръкавите ѝ нагоре.
-Той ли го направи?! –Шепотът му приличаше на съскането на отровна змия, която се готвеше да нападне.
-Не, Тай .. пусни ме. Не го .. е направил.
-Престани да лъжеш! –Изкрещя Тайсън насреща ѝ. Изкрещя ѝ за всички онези пъти, когато Уилям стоварваше тежката си ръка върху някой от тях. За всичките пъти, когато наричаше изобретенията на Тайсън „измишльотини“ и ги чупеше. За всички пъти, когато харчеше последните им пари за алкохол и цигари. –Престани да лъжеш, Дейна! –Издърпа я в кухнята, стиснал ръката ѝ здраво, само за да я сложи пред лицето на майка си. Да покаже всяка синина, която малкото момиченце щеше да скрие. –Виждаш ли?! Виждаш ли ги?! До кога ще се правиш на сляпа за Ада, през който минаваме?!
-Тай, моля те .. Моля те, не викай.. –Молеше се сестра му, почти треперейки от страх. Знаеше, че това ще събуди Уилям, а неговия гняв не вещаеше нищо хубаво за семейство Грей. Ала този път гнева на младия тийнейджър не можеше да бъде усмирен толкова лесно.
-Не ми пука, че си решила да проваляш твоя живот! Не можеш да провалиш нейния! –Продължаваше да говори, напълно игнорирайки молбата на Дейна. Защото се бе уморил да слуша. Да изпълнява. Да позволява на всичко това да се случва.
-Правя всичко това за теб! –Извика на свой ред майка му. В очите ѝ плуваха сълзи, но Тайсън продължаваше да не разбира. До толкова ли си беше изгубила ума? До толкова ли вярваше, че живота с Уилям им помага да оцелеят? Колко дълго се беше убеждавала в тази лъжа, че сега не можеше да я разграничи от истината? Не разбираше. Тайсън не разбираше.
-Престанете да крещите! –Гласът на Уилям накара почти всички да замръзнат на място. И докато Кристина и Дейна трепереха от страх, русокосия тийнейджър трепереше от гняв. Забелязал това, Уилям се усмихна почти предизвикателно. –Копелето най-сетне е решило да надигне глава. Я, виж ти.. –Върху грозноватото му, издължено лице се настани замислено изражение. Сякаш не беше сигурен дали да се смее или да се ядоса.
-Уилям.. моля те.. –Примоли се Кристина, набързо прекосила разстоянието, което ги делеше, за да хване ръката му. Молеше се, защото само това беше останало. Само това можеше да направи и се молеше да е достатъчно. В отговор последва звучен плясък; ръката на едрия мъж се стовари върху лицето ѝ, събаряйки я на земята.
Тогава лицето на Тайсън се промени. През него минаха редица емоции, като нито една не се задържаше повече от няколко секунди. Първо беше изненадата –не можеше да повярва, че Уилям е станал достатъчно дързък, за да си позволи подобно пренебрежително отношение. Сетне последва гнева. Онзи първичен гняв, който всеки изпитва, когато пред очите му наранят близък. После обаче последва яростта. Жаждата за кръв. За отмъщение. За хаос. За желанието да нарани едрия мъж; да го накара да почувства болка, както никога до сега.
-Ще те убия! –Процеди през зъби, отскубвайки се от ръцете на Дейна. Макар да беше значително по-слаб от Уилям, Тайсън успя да го изненада с юмрук. Двамата паднаха на земята, в безмилостна битка за надмощие, която младежът въпреки всичко изгуби. Месестата ръка на мъжа се стовари върху лицето на младия Грей, а после се присегна, за да вземе бухалката. Удряше. Веднъж. Два. Три. Удряше отново и отново, докато света на Тайсън потъна в мрак.
Болката не беше достатъчно голяма, за да съжали за случилото се. Утешаваше се с мисълта, че някакси успешно нанесе няколко удара върху противното лице на Уилям. Бяха изминали няколко дни от случилото се и в къщата цареше нетипична тишина. Кристина плачеше. Дейна не говореше с никого. Уилям пиеше и пушеше, разменяйки гневни погледи с Тайсън, когато се разминаваха по стаите и коридорите. Но това не караше младия Грей да изпитва страх, само гняв. Разочарование, че не притежаваше силата да го надвие. Може би беше избързал прекалено. Но можеше ли да си позволи да вижда малката си сестра тормозена още дълго?
Подмина го, Дейна го подмина и не му говореше. Вероятно беше ядосана, че Тай излагаше живота си на опасност и бе получил няколко пукнати ребра, заради собствената си твърдоглавост. Трябваше да говори с нея. Не го направи веднага. А може би трябваше.
Когато почука на вратата ѝ, часове по-късно, отвътре не се чуваше нищо.
-Дей, аз съм. –Каза, надявайки се, че това ще пробуди някаква реакция, но тишината продължаваше да царува. –Дей, искам да поговорим, но не мога да вляза преди да ме пуснеш. Каза ми да не го правя, помниш ли? –Устните на Тай се изкривиха в умолителна усмивка, сякаш тя можеше да го види. Но на мястото на усмивката бързо се появи притеснение. Толкова ли му беше ядосана, че не желаеше дори да го наругае? –Ще ме пуснеш ли?
Никакъв отговор. Изчака секунда, после две. Пръстите му натиснаха дръжката на вратата и Тай с изненада установи, че не е заключена.
-Дей? –Притеснение. Притеснение, граничещо със страх. Стаята беше бразна. Леглото –оправено. Ала банята светеше издайнически, което му подсказа да тръгне в тази посока. Вратата зееше отворена, разкривайки ужасяваща гледка. Ваната преливаше, а водата се спускаше по мраморните плочки червена. На повърхността на водата се виждаше бледо, почти мъртвешко лице. Дейна.
-Дейна! Дейна! –Викът му разцепи мрачното помещение, както никога досега. Стените бяха виждали много и ако можеха да говорят, щяха да разкажат за всички крясъци и ругатни, които семейство Грей не успяваха да сдържат в себе си. Но нито един вик, нито един крясък не се сравняваше с онзи, пропукал сивото ежедневие завинаги. Спусна се към нея и изкара тялото ѝ от ваната. Ръцете му се спуснаха към зеещите рани на китките, сякаш можеха да спрат кръвта. Но тя изтичаше; изтичаше между пръстите му, багрейки ръцете, краката, дрехите му. –Дейна! Помощ! Помощ!
Няма я. Няма я. Няма я.
Глас продължаваше да го повтаря, дори когато ръцете му отказваха да я пуснат.
Няма я. Няма я. Няма я.
Кръвта ѝ беше навсякъде. Всичко се оцветяваше в алено. Ръцете. Краката. Дрехите му. Лицето му, когато отпусна глава върху нея, повален от собствената си болка. Всичко се оцветяваше в алено, когато пожарът започна. От малка искра, попаднала на точното място.
Всичко се оцветяваше в алено, когато остана напълно сам.
„Няма я.“ Прошепна някой. „Но твоето място не е тук.“
Погледна този някой, докато още я държеше, излязъл пред останките от опожарената къща. Невредим.
„Няма я, но трябва да ме последваш, сине на Хефест. Твоето място не е тук.“
Алено. Всичко все още се оцветяваше в алено, години по-късно. Когато пушеше цигара. Когато изобретяваше нещо, Когато се смееше.
Всичко се оцверяваше в алено.
Цвят, който не можеше да отмие.  


avatar
Tyson Gray
Child of Hephaestus
Child of Hephaestus

Брой мнения : 206
Join date : 03.01.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Even when he laughs, there is something dead within his eyes.

Писане by Hermes. on Сря Яну 03, 2018 5:11 pm

Одобрен, добре дошъл
avatar
Hermes.
Olympian god
Olympian god

Брой мнения : 1907
Join date : 08.12.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите