Вход

Забравих си паролата!

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 17 потребители: 10 Регистрирани, 1 Скрит и 6 Гости :: 1 Bot

Allison L., Caleb Dawson., Douglas W. Röhm, Elayne;;, elena., GoldenArrow, Ira Hanson., rosie;, Taraji Yar'Adua., william.

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 45, на Нед 4 Фев 2018 - 22:54
Хижи и Лагерници
Cabin #1 (Zeus) - 4/5
Cabin #2 (Hera) - 0/0
Cabin #3 (Poseidon) - 5/5
Cabin #4 (Demeter) - 2/11
Cabin #5 (Ares) - 3/11
Cabin #6 (Athena) - 4/11
Cabin #7 (Apollo) - 7/11
Cabin #8 (Artemis) - 10/16
Cabin #9 (Hephaestus) - 4/11
Cabin #10 (Aphrodite) - 7/11
Cabin #11 (Hermes) - 5/11
Cabin #12 (Dionysus) - 4/11
Cabin #13 (Hades) - 5/5
Cabin #14 (Iris) - 4/11
Cabin #15 (Hypnos) - 3/11
Cabin #16 (Nemesis) - 2/11
Cabin #17 (Nike) - 2/11
Cabin #18 (Hebe) - 3/11
Cabin #19 (Tyche) - 2/11
Cabin #20 (Hecate) - 8/11
Cabin #21 (Persephone) - 4/11
Cabin #22 (Thanatos) - 6/11
Cabin #23 (Eris) - 5/11
Cabin #24 (Eros) - 4/11
Cabin #25 (Psyche) - 4/11
Cabin #26 (Phobos) - 8/11
Cabin #27 (Deimos) - 3/11
Cabin #28 (Enyo) - 5/11
Cabin #29 (Boreas) - 5/11
Cabin #30 (Zephyros) - 2/11
Cabin #31 (Notus) - 3/11
Cabin #32 (Eurus) - 2/11
Cabin #33 (Khione) - 5/11
Cabin #34 (Morpheus) - 2/11
Cabin #35 (Triton) - 6/11

He tore the beauty from his face, and called it terror.

Go down

He tore the beauty from his face, and called it terror.

Писане by Douglas W. Röhm on Сря 10 Яну 2018 - 10:47

Douglas Warren Röhm
Son of Poseidon // Age: 25 // FC: Brett Dalton
Намираше се седнал неспокойно в металния стол, който го изнервяше още повече. Макар ръцете му да почиваха на коленете му, пръстите му нервно потръпваха, издавайки напрежението, което се разпростираше из вените му, подобно на бавно действаща отрова. Не говореше, но за сметка на това погледът му бе вперен право напред, към мъжа седящ срещу него. Братовчед му. Странното беше, че не изпитваше притеснение, нито страх от него. Вече не. Защото за първи път братовчед му бе уязвимия. Онзи, който щеше да бъде наранен от собствената си извратена игра.
За първи път долавяше онова измамно чувство на нетърпение да се прокрадва из кръвта му – желанието да причиниш на някое друго същество страданието, което ти самият си изпитал.
- Щом ще мълчиш... аз ще започна. Не исках да стане така. Да ви нараня. Опитах се да го избегна.
Дори когато изричаше лъжи изглеждаше уверен в тях; ако вече не се бе научил, лесно щеше да повярва на думите му отново.
- Опита се да ни убиеш! Принуди ме аз да го убия! – Тялото на Дъглас се наклони напред, докато лицето му се изкривяваше в болезнена гримаса. Невинното му лице бе загрозено от синини, белези и пресни рани, но дори и братовчед му да се питаше от къде са, въпросите не излязоха на повърхността.
- Не. – Поклащане на глава от страна на Другия. Тих смях. - Опитах се да те освободя.
- Да ме освободиш? – Пръстите му се впиваха по-силно в коленете му, а челюстта му болезнено бе стисната. Губеше се. Губеше контрол. Губеше и себе си. – Накара ме да го удавя! Собственият си брат, проклето, болно копеле такова!
В настъпилата тишина мигове по-късно оттекна още по-силен смях. Този път лишен от ироничност и злоба. Надсмиваше му се. Надсмиваше се над това в което го бе превърнал. Братоубиец.

Всичко бе започнало на игра, когато бяха деца. Или поне те и брат му бяха. Той, братовчед им, бе с 6 години по-голям от тях. Но в онези години не поставяш под въпрос защо по-голямо момче иска да дружи с деца. Това единствено те кара да се чувстваш горд, че си задържал вниманието му. Докато не се оказа обратното. Докато не започна да го кара да наранява братчето си. Първоначално на игра. На шега, както той казваше. За да ги направи истински мъже. Да ги направи издръжливи и сурови. А след това…
Зад вилата на родителите на братовчед им, в красиво селце някъде из Европа, имаше дълбок кладенец. Надвесвайки се през отвора му трудно можеше да се види дъното, въпреки че се знаеше, че бе почти наполовина пълен. Дъглас беше на 10, когато братовчед му на шега го накара да бутне брат си във водата. За да го научи да плува, защото това бе начинът, единственият начин да се пребориш със страховете си – насила изправяйки се срещу тях. От тогава на всеки пет месеца родителите им биваха канени от тези на братовчед му на гости, надалеч от шумните градове и мръсния въздух. Надалеч. Там където никой не можеше да ги чуе, когато бе станало късно.

Не усети кога юмрукът му се бе свил до тялото му, докато се взираше в стъкленосините очи на братовчед си. Той бе спрял да се смее, а вместо това го гледаше съсредоточено, с нескрита ненавист, така както се гледа прибрано от улицата кученце, което в страха си те е ухапало. Само че Дъглас отдавна бе спрял да бъде уплашеното малко дете. А братовчед му бе зад решетките от много дълго време. И щеше да е там завинаги. Ала завинаги не бе достатъчно щом можеше да диша и да трови умовете на другите. На почитателите си. Феновете, които му изпращаха гнусни писма възхвалявайки лудия му ум.
- Какво правиш, Дъг? – изсъска мъжа срещу него, сграбчвайки врата си. За първи път осъзна колко грозен в действителност бе братовчед му. Грозотата бе разяла не само душата, но и външността му, отнемайки му всички човешки качества, превръщайки го в мъртвец. Сега наистина щеше да е мъртъв.
- Показвам ти. Показвам ти какво е да се задушиш.
Обърна се и излезе, без да се обръща назад.
~~~~~
Тялото му отново неудобно се размърда на стола, на който седеше и за пореден път повдигна колебливо ръката си, в която държеше четката, потопена в произволен цвят от палитрата. Налагаше му се да привикне с това хоби, защото играеше идеалната заблуждаваща роля. Никой нямаше да заподозре момчето, което носеше тениска, която отдавна бе изгубила лукса да притежава само един цвят. Никой никога не си правеше усилието да погледне за по-дълго в очите му, където се разкриваше цял един нов свят, неговия свят. Там живееше, там се развиваше, там твореше. Това тук бе просто лъжлива маска, която носеше от удобство пред света. Защото те бяха слепи и не забелязваха. Защото на никого другиго не му пукаше достатъчно, за да види онова, което бе тъй лесно за откриване, единствено, ако знаеш къде да гледаш…и ако искаш да видиш.
Ето, тялото му се раздвижва за пореден път преди да захвърли четката и недоволно да изтрие ръцете си в една кърпа. Днес не беше ден за творене. Не и такова. А само, ако някой можеше да надникне в картините му и да прозре смисъла зад тях, онази добре прикрита нишка, която се вплиташе в останалите измайсторени детайли. Всичко бе там, на платното. Линиите, контурите, щрихите… мислите му… мислите на един човек, който не намира своето място в обществото, който рядко успява да задържи погледа си върху очите на друго човешко същество. Това не му пречи. За него всички са просто моментни загадки, бъгове, които, ако се случи да привлекат вниманието му, ги разрешава, за да задоволи онова свое виновно удоволствие, което не позволява доброто да съществува без условие.
В края доброто никога не побеждаваше.

- не убива братовчед си, не и буквално; след като неосъзнато вкарва вода в дробовете му, той изпада в кома в продължение на няколко дни преди всичко да свърши… от лекарско недоглеждане, както бе посочено; защото в края на никой не му пукаше за убиеца, чийто живот им бе поверен;
- отива в лагера, когато е на 19 години – година и два месеца след смъртта на брат му и три месеца след смъртта на братовчед му;
WHAT KATY DID
avatar
Douglas W. Röhm
Child of Poseidon
Child of Poseidon

Брой мнения : 2659
Join date : 10.01.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: He tore the beauty from his face, and called it terror.

Писане by dionysus; on Сря 10 Яну 2018 - 14:35

Добре дошъл.

• • • • •



this is my camp.
You can break my soul, take my life away, beat me, hurt me, kill me.
But for the love of all gods, don't touch my children.
avatar
dionysus;
Olympian god
Olympian god

Брой мнения : 3146
Join date : 13.01.2016

Вижте профила на потребителя http://heroes-of-olympus.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите