Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Just like fire, burning out the way!
Yesterday at 7:42 pm by dionysus;

» Отсъствия
Yesterday at 10:48 am by Dacre Heaton.

» Запазване на лик
Нед Юли 15, 2018 11:04 pm by dionysus;

» God is a woman
Нед Юли 15, 2018 6:28 pm by dionysus;

» Съобщения
Нед Юли 15, 2018 2:36 pm by dionysus;

» victory's contagious;;
Нед Юли 15, 2018 12:56 pm by dionysus;

» you've got the devil in your eyes.
Съб Юли 14, 2018 3:26 pm by dionysus;

» I don’t hold a grudge. I cradle it. I coddle it. I feed it fine cuts of meat and send it to the best schools. I nurture my grudge. | Veera Moran.
Съб Юли 14, 2018 3:13 pm by Lady Sorrow.

» Anthony Emerson | son of Nemesis | fc: Theo James
Пон Юли 09, 2018 11:59 pm by desirée.

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 45, на Нед Фев 04, 2018 10:54 pm
Хижи и Лагерници
Cabin #1 (Zeus) - 5/5
Cabin #2 (Hera) - 0/0
Cabin #3 (Poseidon) - 5/5
Cabin #4 (Demeter) - 5/11
Cabin #5 (Ares) - 7/11
Cabin #6 (Athena) - 5/11
Cabin #7 (Apollo) - 8/11
Cabin #8 (Artemis) - 11/16
Cabin #9 (Hephaestus) - 5/11
Cabin #10 (Aphrodite) - 10/11
Cabin #11 (Hermes) - 8/11
Cabin #12 (Dionysus) - 5/11
Cabin #13 (Hades) - 5/5
Cabin #14 (Iris) - 4/11
Cabin #15 (Hypnos) - 5/11
Cabin #16 (Nemesis) - 3/11
Cabin #17 (Nike) - 3/11
Cabin #18 (Hebe) - 2/11
Cabin #19 (Tyche) - 2/11
Cabin #20 (Hecate) - 9/11
Cabin #21 (Persephone) - 5/11
Cabin #22 (Thanatos) - 6/11
Cabin #23 (Eris) - 6/11
Cabin #24 (Eros) - 4/11
Cabin #25 (Psyche) - 5/11
Cabin #26 (Phobos) - 10/11
Cabin #27 (Deimos) - 5/11
Cabin #28 (Enyo) - 6/11
Cabin #29 (Boreas) - 6/11
Cabin #30 (Zephyros) - 2/11
Cabin #31 (Notus) - 2/11
Cabin #32 (Eurus) - 2/11
Cabin #33 (Khione) - 6/11
Cabin #34 (Morpheus) - 5/11
Cabin #35 (Triton) - 6/11

Alice from Woderland

Go down

Alice from Woderland

Писане by Alice. on Пон Фев 05, 2018 6:15 pm

you can call me Alice from Woderland


Millie Bobby Brown -- Alice Lovegood/Brenar -- 14 -- Dionysus and Maria-Magdalena Lovegood

 
Не. Това не беше вярно. Не можеше да е бременна... Какво щеше да прави с това дете, то дори нямаше да е чове?

Това бяха думите, които се въртяха в главата на Мария, която гледаше към теста за бременност. Едва на 19 тя беше бременна. След кратък романс с красив Бог. Откъде знаеше, че е Бог ли? Вероятно ѝ беше казал в някое от опиянените си състояния. Сигурно тогава дори не му беше повярвала, но сега го усещаше. Имаше някакво странно чувство в гърдите си, усeщаше нещо, като пелена от неестествена аура, която я покриваше... Това беше от детето, което носеше... И я плашеше. Минаха девет месеца, в които Мария се бореше със страхът си, благодарение на надигащата се любов към момиченцето, което роди. Имаше един кратък и щастилв период, в който реши, че може да я задържи, но това не трая дълго. Дали причаната се криеше в това, че вечер за да заспи Мария разказваше на Алис за краткото време прекарано с баща ѝ или просто случайно чудовището ги беше открило не се знаеше, но когато една вечер Мария се прибра и видя, че домът ѝ е обърнат наопаки, а съседите са убити от някакво побесняло „животно” по думи на полицията... Тя събра две и две... И този път не се знаеше дали подтикналият я страх беше за самата нея или за Алис, но тя бързо събра нещата им и замина. Помнеше смътно думите му за лагера и за това къде се намира. Лонг Айлънд и голяма ела, която издигаше защитна бариера. Не беше ясно точно как е стигнала до лагера. Дали самият Дионис не я насочваше тайно или страхът ѝ за детето ѝ помагаше да намери верният път.
Когато видя елата беше накрая на силите си дори не беше сигурно, че това е точната ела, но когато се приближи усети невидимата стена, която я отблъскваше. Усмихна се и остави кошницата с детето в корените на дървото. Сложи писмо върху малкото ѝ тяло и я дари с последна целувка, преди да изчезне от живота на Алис.
Четири години. Толкова време живя Алис в лагера. Още от малко бебе. Беше отгледана от братята и сестрите си и други грижовни роднини и разбира се Дионис, който нямаше как да не обърне внимавие на невръстното си дете, въпреки че вероятно много Богове му завиждаха за възможността да познава детето си от рано, но Мойрите можеха да са жестоки. Подобно щастие не траеше дълго.
Всички бяха свикнали да гледат как Алис тича наоколо и гони някоя и друга пеперуда. И един ден докато гонеше една просто изчезна. Беше натоварен ден всички бяха изтощени, за това никой не забеляза как тя се изгуби в гората... Търсеха я. Ден след ден, седмица след седмица, но постепенно всичко утихна. Бяха се примирили. Беше се изгубила завинаги... Или поне така мислеха.
Алис без да осъзнае беше излязла извън границите и чак когато се стъмни осъзна, колко се беше отдалечили и изгубила... За щастие или не по пътеките около лагера се разхождаше един мъж, който случайно намери Алис. Съвпадение или не, можем само да гадаем. Мартин Бренър спаси едно невероятно дете с невероятни възможности, за които дори не подозираше, но щеше да разбере. Много скоро...
Беше малка и всичките ѝ приказки за Богове и Чудовища за Мартин бяха плод на детското ѝ въображение. Мартин беше психиатър и директор на психиатричната болница „Angel” в Ню Йорк. Заради натоварената си работа и извънредни случай кабинета му и коридорите за персонала в болницата се превърнаха в новият дом на Алис, а сестрите и колегите му в новото ѝ семейство, но не за дълго. Беше на шест, когато случайно се срещна с един от пациентите му. Човекът имаше маниакална параноя, но около Алис се държеше напълно спокойно, нещо, което привлече вниманието на докторът. Първо си помисли, че човекът просто го успокояват децата, но след известно време осъзна, че само Алис го прави. И след няколко продължителни сеанса в нейното присъствие параноята му сякаш беше изчезнала. Беше излекуван.
От този момент нататък бащинските чувства на Мартин бавно започнаха да се трансформират. Алис редовно започна да присъства на сеансите и той наблюдаваше, както поведението на пациента така и нейното. Скоро се появиха уредите за отчитане на данни и мозъчна активност. В началото Алис се радваше на засиленето внимание на баща си, но в последствие разбра, че той не се занимава с нея, защото иска да се забавлява с малкото си момиченце, а защото му е интересно какво може.
Спомените за героите и чудовищата все по-ясно започваха да изплуват в съзнанието ѝ, въпреки че ги чувстваше сякаш са от друг живот. От едно друго място, което е красиво и скрито от хората, защитено и сигурно. Нямаше представа дали мястото е истинско или не. Дали не е плод на сънищата ѝ и мечтите ѝ за свобода от това място, което от дом се превърна в затвор.
Годините минаваха, а затворът в който живееше я задушаваше все повече. Изучаването на способностите ѝ да лекува психичните болести и впоследствие се разбра, че и причинява такива, я изтощаваше и лекарите често я караха да опитва да все нови и нови неща. Например да причини определен вид болест и дори да създаде някаква комбинация. Да лекува всякакви тежки случай и да го прави все по-бързо и бързо. И въпреки успехите ѝ те все повече я ограничаваха. Не бе излизала от години навън и не беше виждала други хора освен сестрите, лекарите и пациентите. Тя беше експеримент, оставаше единствено да ѝ сложат номерче и баркод.
Всъщност те се опитаха да го направят. Опитаха се да я дамгосат слагайки ѝ номер с баркод на ръката, но докато я подготвяха тя се сети за един ден преди много години, когато беше малка, и когато баща ѝ... Не, баща, а докторо Бренър я водеше навън. Бяха в един магазин и тя попита какво е това етикетче с чертите и числата върху една кутия и той каза: „Това код, който слагат върху продуктите за да може машината на касата да ги разпознае, когато ги маркира” „А защо не им дадат имена, като нашите” беше попитала. „О, мила няма смисъл да се дават имена на едни толкова безлични неща”... Безлично. В това ли се беше превърнала тя? В една безлична кутия, с която можеха да си правят каквото искат. В нея се надигна едно непознато и опасно чувство, което я задуши и тя без да се замисля остави гневът да я контролира. Преди да се осъзнае сестрата вече беше на земята и беше обгърнала коленете си с ръце и се клатеше, като луда, заради гласовете в главата си, които я мъчеха заради тежката на шизофрения, която беше получила. Алис усети как от носът по устната ѝ се стича кръв от внезапното използване на силата си и голямото натоварване, но не я интересуваше. Слезе от кушетката и излезе от стаята. Не знаеше къде отива, но знаеше, че иска да е навън. Минавайки по коридорите и лекари и сестри се опитваха да я спират, но внезапно започваха да се объркват или да не се разбират... Вратите започваха да се заключват пред нея, но тя знаеше, че те се отварят с картите и беше насъбрала няколко, с които си проправяше път навън. Беше стигнала до фоайето, можеше да види сградите и хората през прозорците...
- Алис, чакай – чу познат глас и се обърна. Това беше Той. – Върни се с мен, моля те.
- Не! Искам да изляза навън.
- Добре, добре. Ще излезем, утре. Нека сега се приберем и ....
- И какво? Ще ми сложите номер, като на някой безличен предмет.
- Добре, без номера и баркодове, обещавам. Нека само се приберем – беше започнал бавно да се приближава.
- Искам навън! Сега! – извика Алис.
- Алис, не бъди лоша или ще те накажа – започна да говори строго, мислейки си че това ще я укроти както преди.
- Не! Аз ще накажа теб!
- Алис, като твой баща ти казвам да се върнеш веднага!
- Ти не си мой БАЩА – извика тя! И силите ѝ се отприщиха върху него. Главата ѝ започна да пулисира от болки и усилия, но искаше да го нарани, да го побърка! Да го затвори в затвор, както той направи с нея, но в един нов и по-жестоко затвор. Този на съзнанието му.
От дълго време вече го подозираше. Знаеше, че Мартин не беше истинският ѝ баща. Той не беше специален, като нея. А в сънищата ѝ започна да изниква едно ново лице. На мъж с красива усмивка и сини очи, с игриво пламъче в тях и със същата магия, която тя чувстваше в самата себе си.
- Аз ще намеря моя татко и моят дом и ти повече няма да ме спираш! – каза тя на мъжът, който беше паднал на колене и се държеше за главата. Мартин Бренър получаваше тежък пристъп от шизофренията си, а халюцинациите, които го измъчваха сякаш от години направиха образът на малкото момиче да изглежда, като чудовищата от най-силните му кошмари. Мозъкът му се беше превърнал в един лабиринт на страхове и страдания, от които нямаше спасение, а в основата им стоеше едно малко детенце от гората, гонещо пеперуди.
Алис беше замаяна и изтощена от използването на силите си в такива мащаби, но желанието за свобода ѝ даде още малко сили. Излезна през вратите на болницата и се затича по улиците. Не знаеше колко дълго е тичала. Дали беше няколко минути или един час, нямаше значение. Озова се в една тъмна улица и се строполи зад една кофа за боклук в безсъзнание.
Събуди се часове по-късно. Мръсна и миришеща на гнило. Декемврийският студ я сковаваше, защото беше боса и единствено по една нощница. Замаяна и още твърде изтощена тя нямаше представа какво да прави и накъде да тръгне за да намери домът от спомените си, където беше сигурна, че се намира и баща си.
Стоя в улицата още часове, докато един бездомник не се смили над нея и не ѝ даде от храната си. Така се скита седмица, докато не успя да си набави дрехи от различни хора, които я съжалиха. Обувките бяха стари и скъсани, но поне пазеха краката ѝ топли, а панталона и блузата бяха прекалено широки, докато якето беше скъсано на няколко места, но това дори не я притесняваше. Бавно магията в нея започна да се завръща и нещо непрекъснато я теглеше на изток към големият остров Лонг Айлънд. Отне ѝ цял ден, но успя да стигне до горите на острова, където започна да се лута в тъмното, но имаше нещо, което сякаш я насочваше, теглеше. Първите снежинки за сезона започнаха да се спускат и да засипват земята.
Беше късно вечерта, когато изкачи хълмът и от него успя да види огънят не далеч от нея, а когато мина покрай елата сякаш нещо в нея потръпна и тя се огледа, защото почувства сякаш минава през някаква пелена, но на пръв поглед нямаше нищо. Тръгна към огъня и когато се приблжи видя, че на поляната бяха застанали много деца на групички около огъня и си говореха оживено, но не отиде при тях. Вместо това тръгна наляво към една голяма къща. Много други деца я подминаваха и я гледаха учудено, но тя не им обръщаше внимание. Сигурно факта, че е непозната и изглеждаше, като клошар, с огромните си и скъсани дрихи и къса, но спластена коса ги стъписваше и затова никой дори не я спря да ѝ каже нещо.
Когато стигна до къщата видя, че на верандата стоеше мъж, който наполовина беше кон, но сякаш не му обърна внимание, защото до него беше Той. Мъжът от спомените и сънищата ѝ, който наричаше Татко.
Преди да успее, който и да е от двамата да каже нещо Алис проговори.
- Татко, направих нещо лошо.


*идва лагера през 2017, втората седмина декември
* може перфектно да контролира дарбата си свързана с причиняване и лекуване на лудост, но другите си дарби не познава и тепърва трябва да развива


her mother doesn't like that kind of dress
avatar
Alice.
Child of Dionysus
Child of Dionysus

Брой мнения : 248
Join date : 05.02.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Alice from Woderland

Писане by Athena; on Пон Фев 05, 2018 6:16 pm

Одобрена и добре дошла.

• • • • •



Victory in my veins
To be prepared is half the victory.

avatar
Athena;
Olympian godddess
Olympian godddess

Брой мнения : 3549
Join date : 17.06.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите