areto | her name means "unspeakable"

Слънцето пронизваше златните й начупени коси, падащи от двете страни на лицето й, покриващи гърдите й и се отразяваше право в небесно сините й очи, придавайки им вид на диаманти. Лъчите, пречупени през тях, караха погледа й да гори трескаво докато наблюдаваше как се скриват зад хоризонта Високата каменна кула, където бе намерила подслон, издигаща се в покрайнините, измежду безкрайните зелени поля, чиято почва бе напоена с алена амброзия, й позволяваше да ги наблюдава докато биват измествани от тъмнината. Арето прокара пръсти през косата си, освобождавайки я от извитата златна диадема, а няколко дълги кичура паднаха пред лицето й, закривайки по-голямата част от него. Розовите й пухкави устни се притиснаха една в друга, задържайки тежката въздишка, тежаща в гърдите й.  
Генерал Вентура.  
Не, просто Арето.  
Голото й тяло, по чиито извивки още се търкаляха въздишки от изгаряща страст и пазещо усещането на божествените ласки, все още потръпваше от горещите устни на Зевс, закачени по дясното й рамо. Можеше да усети неизказаното сбогом, което той рисуваше по кожата й, но това не я плашеше. Нямаше нужда той да остава, защото не й бе истински потребен. Остави го да си тръгне скоро след окъпаното в похот удоволствие и сега единствено очакваше падането на мрака, носещо покой в жадната й за битки душа. През съзнанието й преминаваха картини на покойния й съпруг, чиято липса караше сърцето й да кърви всеки миг, в който живееше без него. Точно в този момент осъзнаваше, че вероятно никога нямаше да обича отново, но по-страшното бе, че не желаеше да опита да излекува счупените парчета и да ги събере отново.  
Девет месеца по-късно Арето бе родила момче. Наследник на Зевс. Дълго водеше битка със себе си, но знаеше, че ще е най-добре ако израсне далеч от нея. Щеше да има шанс да изживее нормален живот, по-добър и по-щастлив; такъв, какъвто тя не би могла да му осигури. По-безопасен най-вече. Даде му името Дейон.  
Двадесет и две години по-късно все още се чудеше дали бе взела правилното решение тогава, но не позволяваше тези съмнения да се настанят трайно в съзнанието й, защото я караха да се чувства уязвима, ранима, виновна най-вече. Носеше вината на шанс, който никога не си бе дала. На шанс, който никога не бе дала на него. Повтаряше си, че така е било правилно, а нежната целувка, запечатана на челото му преди да се раздели с него бе обещанието, че именно това дете ще бъде единствения Крал на разбитото й сърце.