Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Съобщения
Yesterday at 11:16 pm by dionysus;

» Отсъствия
Yesterday at 3:15 am by Хйонгуон

» i wasn't made to leave my fate. // kaltain rompier
Вто Юли 17, 2018 9:59 pm by Nyx.

» Запазване на лик
Вто Юли 17, 2018 3:13 pm by Nyx.

» Just like fire, burning out the way!
Пон Юли 16, 2018 7:42 pm by dionysus;

» God is a woman
Нед Юли 15, 2018 6:28 pm by dionysus;

» victory's contagious;;
Нед Юли 15, 2018 12:56 pm by dionysus;

» you've got the devil in your eyes.
Съб Юли 14, 2018 3:26 pm by dionysus;

» I don’t hold a grudge. I cradle it. I coddle it. I feed it fine cuts of meat and send it to the best schools. I nurture my grudge. | Veera Moran.
Съб Юли 14, 2018 3:13 pm by Lady Sorrow.

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 6 потребители: 4 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости :: 1 Bot

Alisia., Danny Hoult., lissette;, Xhexania Cael West

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 45, на Нед Фев 04, 2018 10:54 pm
Хижи и Лагерници
Cabin #1 (Zeus) - 5/5
Cabin #2 (Hera) - 0/0
Cabin #3 (Poseidon) - 5/5
Cabin #4 (Demeter) - 5/11
Cabin #5 (Ares) - 7/11
Cabin #6 (Athena) - 5/11
Cabin #7 (Apollo) - 8/11
Cabin #8 (Artemis) - 9/16
Cabin #9 (Hephaestus) - 5/11
Cabin #10 (Aphrodite) - 10/11
Cabin #11 (Hermes) - 8/11
Cabin #12 (Dionysus) - 5/11
Cabin #13 (Hades) - 5/5
Cabin #14 (Iris) - 4/11
Cabin #15 (Hypnos) - 5/11
Cabin #16 (Nemesis) - 3/11
Cabin #17 (Nike) - 3/11
Cabin #18 (Hebe) - 2/11
Cabin #19 (Tyche) - 2/11
Cabin #20 (Hecate) - 9/11
Cabin #21 (Persephone) - 5/11
Cabin #22 (Thanatos) - 6/11
Cabin #23 (Eris) - 6/11
Cabin #24 (Eros) - 4/11
Cabin #25 (Psyche) - 5/11
Cabin #26 (Phobos) - 10/11
Cabin #27 (Deimos) - 5/11
Cabin #28 (Enyo) - 6/11
Cabin #29 (Boreas) - 6/11
Cabin #30 (Zephyros) - 2/11
Cabin #31 (Notus) - 2/11
Cabin #32 (Eurus) - 2/11
Cabin #33 (Khione) - 6/11
Cabin #34 (Morpheus) - 5/11
Cabin #35 (Triton) - 6/11

When the sun goes down

Go down

When the sun goes down

Писане by Astrid on Съб Ное 25, 2017 12:05 am


Astrid Ward
21 / a simple human
fc; Àstrid Bergès-Frisbey (за мен е запазена)

Едно.
Затвори очи и си спомни.
Две.
Хайде. Спомни си.
Три.
Вдишай и издишай. Няма нищо страшно. Просто си спомни къде остави проклетия ключ.
Четири. Пет.
Побързай. Стените стават прекалено тъмни тук. Дали почваха да се приближават. А онова движеща се сянка ли беше? Как можеше да има сенки в тъмнина като тази?
Шест. Седем. Осем.
Ти си напълно нормална. Напълно добре. Няма защо да се боиш.
Девет.
Мамка му, защо през прозореца не влиза светлина?! Защо изведнъж всичко се стъмва все повече и повече, а точно когато си кажеш, че няма накъде по-тъмно да стане… и мрака се увеличава… как е възможно…
Десет.
Бягай! Просто бягай… но няма къде. Ти си в стая, забрави ли. Стая като онази. Като твоята стая. Златната клетка, в която отрасна. Продължавай да броиш тиктакането на стената. Това обикновено върши работа.
Единайсет. Дванайсет. Тринайсет. Четиринайсет.
Въздух! Още въздух! Къде се изпари изведнъж! Защо кислорода в стаята изчезна? Защо белите ти дробове започват да полагат неимоверни усилия, за те поддържат жива.
Петнай…
Стисни ръце в юмруци. Успокой се. Запази спокойствие.
Петнайсет. Шест…
Спокойствие. Не обръщай внимание на ноктите забиващи се в плътта ти. Не това е важно в този един единствен миг вплетен в многото. Сега имаш друга задача. Игнорирай слабостите на тялото си и тези на психиката. Контролирай се. Внуши си, че си добре. Това е просто стая, която няма как да те нарани. Ъглите не са така остри както ти се струва. Стъклата пропускат светлина както винаги. Цветовете са светли каквито винаги са били. Всичко е играя на въображението ти, което иска да те побърка. Не се побърквай. Не се давай на някакъв си страх. Ти си силно момиче. Можеш да издържиш подобно нещо.
Шестнайсет. Седе…
Кое беше числото след шестнайсет. Седем… седем… осем. Девет. Не!
Седемнайсет.
Седемнайсет.
Седем…
…найсет.
Седни. Седни на проклетата земя, за да не паднеш. За да не пострадаш. Боли! Шията те боли. Притисни я. Вените ти ще изскочат от кръвта циркулираща в треперащото ти тяло. Става ти трудно да преглъщаш така както ти става трудно да дишаш. Притеснява ли те мисълта, че скоро ще ти стане още по-трудно да живееш? Имаш чувството, че ще спрат, нали? Всички органи. До един. Естествено, че ще го направят щом мислиш за това. Нямаш вяра в тях. Нямаш вяра в собствените си системи пълни с литри кръв и течащ живот.
Осем… седемнайсет. Осемнайсет. Осем… деветнайсет. Десет… деветнайсет… двайсет.
Отново мислиш за тях. Какво ще стане ако спрат? Какво ще стане ако точно днес е деня, в който ще си отидеш. Дали за добро? Дали за лошо? Има ли значение? Защо смяташ, че на някого му пука. Усещаш ли сърцето си. Струва ли ми се или забавя? Ами мозъкът ти? Съзнанието ти прегрява. Гори! Разтваря кожата ти. Разглобява те на съставни части. Клетките ти се изпаряват във въздуха. Разтваряш се в собствения си коктейл от страх, параноя и глупавата болест, която върви ръка за ръка с празния ти поглед. Дни! Не минути! Не часове! Цели дни откакто си виждала нормално нещата... дали? Какво значеше ден? Понятието ти се размива в обърканото ти съзнание. Времето губи значението си, фигурите на миналото губят очертания. Все губиш. Губиш още... и още... накрая ще остане ли нещо въобще...
Брой! Върни се на броенето! Веднага! Докъде беше!
Десет. Единадесет... Не! Дваде... Две! Три! Четири!
Думите започват да ти звучат странно. кой въобще ги е измислял. Всъщност казваш ли нещо, защото сърцето ти бие така силно, че не чуваш нищо друго. Гласът ти отдавна е изчезнал. Нима всичко това си си го мислил?

- Даяна! -  това не беше твоя глас. Нито твоите мисли. Мислите имаха ли звук? Как мислиш? Чуваш ли мислите си или... или ги усещаш... или ги измисляш? Какво е да измисляш?
-Ерика! - това определено не е твоя глас. Всичко е мрак. Мрака не може да говори. Трябва да има човек. Той би могъл да говори, но тук няма хора. Няма прозорци. Няма светлина. Странно, но няма и тъмнина. Ами тогава какво има?

Жената нервно притискаше пръсти към китката на момичето. Не се надяваше на силен пулс. Не се надяваше да усети повдигането и спадането на вената. Искаше просто нещо. Един незначителен признак, че не е твърде късно. Проклинаше целия свят! Всяко плуващо пърче молекула бе пратено по дяволите за отрицателно време.
- Хайде, миличка. - потупа нежно лицето ѝ - Астрид... - едва сдържаше сълзите си възрастната жена.
Изплъзваше се между пръстите ѝ и нямаше какво да направи по въпроса. Цял живот броеше дните на собстевата си дъщеря. Молеше се така както не се бе молила за себе си.
avatar
Astrid
Mortal
Mortal

Брой мнения : 371
Join date : 24.11.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: When the sun goes down

Писане by phobos;; on Съб Ное 25, 2017 12:26 am

Здравей, човече! Одобрена си.
avatar
phobos;;
Minor god
Minor god

Брой мнения : 4073
Join date : 08.10.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите