Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» You have peace - the old woman said - when you make it with yourself.
Пет Дек 14, 2018 11:12 pm by Nyx.

» Addicted to love.
Пон Дек 10, 2018 8:23 pm by Helios;

» Запазване на лик
Пон Дек 03, 2018 8:57 pm by Athena;

» cracks in a stone are just memories of a story you have yet to learn.
Нед Дек 02, 2018 10:10 pm by Athena;

» show me how you like it done
Съб Дек 01, 2018 12:02 am by Helios;

» Θάλασσα Thalassa
Пет Ное 30, 2018 11:46 pm by Helios;

» boys like me.
Пет Ное 30, 2018 9:16 pm by dionysus;

» falling was never in my cards.
Пет Ное 30, 2018 8:26 pm by Athena;

» Fairytale gone bad///
Вто Ное 27, 2018 8:59 pm by Athena;

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 4 потребители: 2 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Beth., cassandra;

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 54, на Пет Ное 30, 2018 2:24 pm
Хижи и Лагерници
Cabin #1 (Zeus) - 5/5
Cabin #2 (Hera) - 0/0
Cabin #3 (Poseidon) - 5/5
Cabin #4 (Demeter) - 3/11
Cabin #5 (Ares) - 6/11
Cabin #6 (Athena) - 11/11
Cabin #7 (Apollo) - 10/11
Cabin #8 (Artemis) - 7/16
Cabin #9 (Hephaestus) - 5/11
Cabin #10 (Aphrodite) - 7/11
Cabin #11 (Hermes) - 7/11
Cabin #12 (Dionysus) - 5/11
Cabin #13 (Hades) - 5/5
Cabin #14 (Iris) - 4/11
Cabin #15 (Hypnos) - 5/11
Cabin #16 (Nemesis) - 3/11
Cabin #17 (Nike) - 3/11
Cabin #18 (Hebe) - 3/11
Cabin #19 (Tyche) - 3/11
Cabin #20 (Hecate) - 11/11
Cabin #21 (Persephone) - 5/11
Cabin #22 (Thanatos) - 6/11
Cabin #23 (Eris) - 5/11
Cabin #24 (Eros) - 7/11
Cabin #25 (Psyche) - 4/11
Cabin #26 (Phobos) - 5/11
Cabin #27 (Deimos) - 6/11
Cabin #28 (Enyo) - 6/11
Cabin #29 (Boreas) - 3/11
Cabin #30 (Zephyros) - 2/11
Cabin #31 (Notus) - 3/11
Cabin #32 (Eurus) - 3/11
Cabin #33 (Khione) - 10/11
Cabin #34 (Morpheus) - 5/11
Cabin #35 (Triton) - 7/11
Cabin #36 (Harmonia) - 2/11
Cabin #37 (Anteros) - 5/11

Поплаках, и отново теменужката разцъфна.

Go down

Поплаках, и отново теменужката разцъфна.

Писане by Feyre Vanserra. on Пон Окт 01, 2018 3:03 pm







I could be a warrior, yes I am a warrior.


When you sleep softly the angels come
Like diamonds, like my love
They want to know it's true
There's someone in the world, lovely as you




Бащата на Фейра ѝ беше дал най-красивото възможно име. Смяташе, че поне това дължеше на майка ѝ. Най-красивата жена, която беше виждал. Беше срещал Богини и преди по време на подвизите си, с които караше майка си Атина да се гордее, но римската богиня на подземния свят беше олицетворението на думата Кралица. Нямаше представа с какво беше привлякъл вниманието на Прозерпина и така и не я попита. Тя беше му беше дала най-прекрасният подарък от всички съществуващи. Дъщеря. Малката Фей. Неговата най-голяма радост в живота. Винсънт гледаше на дъщеря си, като на истинска Богиня. Все пак в нея имаше повече божествено отколкото в него самият. За жалост това означаваше, че вече и двамата бяха под радара на чудовищата, които непрекъснато преследваха полубожествените деца. Той самият беше много млад, но достатъчно съобразителен. Местеха се прекалено често, нещо което знаеше, че ще се отрази зле на дъщеря му, но подобно на всеки родител той гледаше първо безопасността ѝ. За щастие Фейра беше прекалено лъчезарна и обичлива, че да се концентрира върху негативизма на позицията им.
Щастието, обаче за синът на Атина трая едва девет години. Вече знаеше, че тя нямаше да може да отиде в неговият лагер. Тя свободно говореше латински и беше очевидно, че въпреки гръцкото си наследство, тя принадлежи към римляните. За това и вечерта на деветият ѝ рожден ден, той вече караше към Калифорния, където знаеше, че се намира Лагер Юпитер, но докато пътуваха се случи най-лошото.
***
Последното, което помня беше, че той ме завиваше на задната седалка и каза, че докато се събудя вече ще сме стигнали до летният лагер. Тогава не бях забелязала тъгата в очите му, но сега, връщайки се назад в спомените си го виждам. В ъгълчетата на очите му се криеше страдание и страх, че повече можеше да не ме види. Така се и случи...
Събудих се от внезапният рев на нещо... Страшно. Усетих как колата наби спирачки и аз паднах на пода, докато се изправя предната врата на баща ми вече беше отворена. Надигнах се, но не успях да разбера какво става, защото земята изведнъж се разтресе, като от заметресение и аз отново се бях озовала на пода, обаче ревът на чудовищата не спираше. Те още бяха тук. Направих нов опит да видя какво ставаше, но единият фар на колата се беше счупил, а другият не осветяваше почти нищо. Изведнъж на мястото на баща ми се появи едно момче. Беше много млад. Преди да разбера какво ставаше, той запали колата, обърна я, и натисна газта
- Кой си ти? Къде е баща ми? Искам татко! – започнах да викам и да го удрям по рамото. Спуснах се към вратата за да я отворя и изляза, но тя вече беше заключена. – Пусни ме! Пусни ме! Къде е баща ми?!?
- Тихо бе! Опитвам се да те спася!
- КЪДЕ Е БАЩА МИ? – извиках му силно, но се обърнах, чувайки новият рев. Залепих се за задното стъкло. В тъмното не се виждах нищо, но пътят се озари в ярка светлина и ясно видях две човешки фигури и няколко... неопределени. След което се чу и оглуштиленият гръм, а ударната вълна, удари колата и тя се разтресе.
- Татко – прошепнах, докато се отдалечавахме от мястото на взрива... Нямах повече сили за нищо. Сякаш вече знаех какво точно се беше случило. Нещо в мен беше умряло заедно с него.
Пътувахме още дълго в тишина, нито аз нито мъжът, който ме караше неизвестно къде казахме нещо. Съвсем бях забравила за лагера, а аз бях неспособна да заспя. Съзнанието ми беше странно празно... На разсъмване спряхме на една бензиностанция. Чух как заключващият механизъм на вратите изщракаха и се измъкнах от колата, следвайки момчето с решителна стъпка.
Тогава бях малка, едва на девет, но ясно виждах, че той също беше едва ли не дете. Може би дори нямаше шестнайсет. Той започна да обикаля супермаркета на бензиностанцията с мрачно изражение и пълнеше кощницата с всякакви боклуци.
- Какво стана? – попитах с ясен глас. Той обаче сякаш не ми обръщаше внимание. – Искам да знам – казах малко по-високо, мислейки че той просто не ме е чул, но той само ме подмина и не каза нищо. Това вече ме ядоса наистина. Как смееше да не ми казва какво е станало с баща ми? – КАЖИ МИ! – извиках аз насред магазина и бутнах една стойка със зрънчо на пътя му. Продавача на каса ни изгледа учудено, обаче не той ме притесни. Начина, по който момчето с тъмната коса ме погледна ме накара да потръпне. В сините му очи сякаш гореше леден огън, който се плъзна по кожата ми. – В колата – почти изсъска той. А когато не помръднах изръмжа – Веднага!
Избягах от магазина и се скрих в колата. Минути по-късно той се върна. Метна чантата с пазара до мен на задната седалка и потеглихме. Мина сигурно час, преди той да спре да стиска кормилото. Забелязвах ги тези неща дори да не ми личеше. Вероятно вече се беше успокоил, а и моето сърце спря да бие, като на заек, за това тихо се преместих на предната седалка, но не гледах напред. Очите ми се забиха в момчето, което се опитваше да не ми обръща внимание.
- Моля те – казах с моя разбит на парченца глас. Едва се сдържах да не заеквам, но бях на девет. Не можеше да очаква, че нямаше да покажа емоция. – Нямам си друг освен татко...
Той вдиша и издиша бавно и продължително. Този път бях търпелива. Изчаках го.
- Вероятно е мъртъв, заедно със сестра ми – каза го спокойно, но бързо сякаш искаше всичко това да мине по-бързо. Информацията, обаче не ме изненада, въпреки че така казано на глас само ме натъжи повече. По лицето ми се търкулна една сълза, но бързо я избърсах.
- Кой... какво...
- Чудовища. Твърде много от тях. Явно ни причакваха. Ние със сестра ми ви следвахме за всеки случай. Тя остана с Винсънт – направи пауза и отново стисна кормилото. – Взрива беше от нейните бомби... Тя е дъщеря на Хефест – каза и замълча. Забелязах тъгата му, такава подобна на моята. И той беше изгубил нещо. Нещо важно. Обърнах се отново напред и се загледах в пътя. В съзнанието ми отново настана пустота. Не мислех за нищо. Мина сигурно още един час, докато се сетя да го попитам.
- Къде отиваме?
- В лагер Юпитер... Или по-скоро вълчият дом.
- Татко каза, че ще ме води в лагер, но не неговият – казах, спомняйки си многобройните му разкази за мястото, което наричаше лагера на нечистокръвните. Място за специални хора, като нас двамата. Дълго време си мислех, че и аз ще отида там, докато той един ден не ми обясни, че ще отида в друг лагер, подобен на неговия.
- Така е. Ти си римлянка – каза ми той, а аз се намръщих.
- Какво?
- Ти си римски полубог, а баща ти беше гръцки – каза той. Не разбирах как с баща ми можем да сме различни, но после се сетих, че той ми разказваше, че майка ми е римска Богиня, а не като неговата гръцка.
- Ти какъв си? – попитах, опитвайки се да навържа парченцата.
- Грък. Син на Енио.
- Но нали сестра ти е била дъщеря на Хефест, как ...
- Отгледани сме заедно, но нямаме кръвна връзка – каза той и аз отново видях сянката на скръбта да минава през лицето му.
- О, добре – казах единствено, неразбирайки напълно всичко, но очевидно той повече не искаше да говори повече за това.
- Какво е вълчият дом? – попитах, защото баща ми досега не ми беше разказвал за него.
- Място, където отиват римляните отиват преди да отидат в своя лагер... Само това знам.  
Останалата част от пътя ни протече в мълчание. Нямаше смисъл, да го питам за този лагер, в който отивах. Чувствах се напълно загубена. Нямах представа какво да очаквам. Баща ми не ме беше подготвил за това.
Когато най-накрая стигнахме до някаква порутена къща беше вече късен следобед. Излезнахме от колата, а момчето извади отнякъде дълъг меч и ме хвана за ръка. Той се огледа, а аз направих същото, но около нас имаше само гора. Тръгнахме към къщата и бавно навлязохме навътре. Минахме я цялата, докато не излязохме в задният двор. Изведнъж пред нас изкочиха вълци, а аз изпищях и се скрих зад сина на Енио. Той вдигна меча готов за бой, но не направи нищо срещу ръмжащите вълци.
- Идвам с мир – каза остро. – Водя римски герои със себе си.
Явно вълците му повярваха, защото спряха да ръмжат. Изгледаха ни със странно интелигентен поглед и се обърнаха и тръгнаха напред. Тъмнокосото момче ме хвана за ръка, но не прибра меча и ги последвахме. Те ни заведоха при друг вълк, бял и малко по-голям. Спряхме на разстояние, от новият вълк, а моя спасител още ме държеше за ръка.
- Какво искаш? – изведнъж проговори вълкът с човешки и женски глас, поглеждайки синът на Енио.
- Водя един римски полубог – повтори думите си той.
- Така ли? – наклони глава на една страна.
- Баща ѝ е грък, но майка ѝ е римска богиня.
- Коя е майка ѝ? – попита тя.
- Аз... – запъна се той. – Нямам представа – каза той и ме погледна. Вероятно очакваше аз да знам, но тези вълци ме сковаваха от страх, а и със сигурност не можех да стана по-сговорчива, като ми ръмжака в лицето.
Изведнъж бялата вълчица се изправи и тръгна към нас. Не беше нужно да ръмжи за да разбера, че искаше да ни нарани. Гръкът вдигна меча си и аз изведнъж си представих бъдещата картина. Той разкъсан, а аз загуби последният човек, който... Ами той ме беше спасила.
- Кралица! – изведнъж извиках аз и направих крачка напред. Вълчицата спря. – Татко казваше, че майка ми е кралица – не знаех защо, но не смеех да кажа името ѝ. Не исках да го изричам на глас. Сега, като се замислям бях сигурна, че Лупа знаеше коя е майка ми още в началото. Вероятно ме беше тествала. И бях преминала, защото тя ме приюти.
- Как се казваш, момиче? – попита ме тя.
- Фейра Вансера.
- Последвай ме – каза тя и обръщайки се към гората погледна спасителя ми. – Тръгвай си сине на Енио.
Аз погледнах към него и той кимна.
- Ще те видя ли пак? – попитах с надежда в гласът.
- Не знам – вдигна той рамене.
- Благодаря – казах най-накрая аз. Нямах представа какво друго можех да му кажа, когато дори не знаех името му.
- Нека Боговете бъдат с теб, Фейра Вансера – усмихна ми се той. Най-красивата и топла усмивка, която бях виждала някого. Обърна се и повече не го видях.
***
Не съм сигурна дали Боговете бяха с мен, както той ми пожела, но знам че оцелях и разцъфнах, като кокиче насред дългата зима.
Месеци по-късно Лупа ме пусна да отида в лагера, а когато стигнах не излязох от лечебницата две седмици. И тъй като бях римси полубог, наследник на богиня, която според римляните не трябваше да има деца ме пратиха пробацио в пета кохорта. Но аз бях спряла да се примирявам с положението си. Да бъда пробацио не ми харесваше, нито ми харесваше как всички ме гледаха, когато темата на разговара се пренесеше към гърците и това им напомняше за гръцкото ми наследство. За това се измъкнах и от двете положения. От пробациото по-лесно. Благодарение на контрола ми над земята и острият си ум успях, да стана легионер няколко месеца по-късно, въпреки че бях едва на десет. Обаче чак години по-късно всички се научиха, че нямат право да коментират гръцкият ми баща. Не се и съмнявам, че го правеха зад гърбът ми, но не и пред мен. В началото се притеснявах, но се научих да не позволявам на отровните им думи да стигнат до сърцето ми.

Допълнително:
* В лагера от девет години и половина. Пет месеца е била при Лупа и един месец е пътувала до лагера.
* Любимо оръжие: лък или кинжали.

Nicola Peltz | Feyre Vanserra | 19 | Proserpina and Vincent Vanserra




avatar
Feyre Vanserra.
Child of Proserpina
Child of Proserpina

Брой мнения : 367
Join date : 01.10.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Поплаках, и отново теменужката разцъфна.

Писане by Helios; on Пон Окт 01, 2018 3:40 pm

Одобрена.

• • • • •



Turns to Gold
he put a star in my heart and i haven’t stopped burning.— i was never meant to fall, only crash.
avatar
Helios;
Second gen titan
Second gen titan

Брой мнения : 7183
Join date : 09.03.2018
Age : 22

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите