Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» echoes of silence;
Yesterday at 6:55 pm by Athena;

» Запазване на лик
Пон Ное 12, 2018 7:37 pm by dionysus;

» Teasers & Easter eggs
Съб Ное 10, 2018 6:12 pm by dionysus;

» Предложения
Съб Ное 10, 2018 5:21 pm by dionysus;

» Отсъствия
Съб Ное 10, 2018 8:29 am by Jynx

» Maybe I'd always been broken and dark inside.
Съб Ное 10, 2018 12:48 am by Nyx.

» Anna Andrews || 38 || mortal || ex-wife of Morpheus || open
Пет Ное 09, 2018 11:11 pm by Athena;

» And I'll follow right down the river where the ocean meets the sky |Αντρέα Νάρκισσα|
Пет Ное 09, 2018 2:09 am by Helios;

» John Matthew || 21 || Alex Hogh Andersen || Unclaimed son of Enyo / twin brother of Xhexania Cael West || Taken
Сря Ное 07, 2018 2:47 pm by Nyx.

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 10 потребители: 6 Регистрирани, 0 Скрити и 4 Гости :: 1 Bot

Eurus., Ganymede., Khalea., Luciana Ko'uen, poseidon;, Zenn

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 45, на Нед Фев 04, 2018 10:54 pm
Хижи и Лагерници
Cabin #1 (Zeus) - 5/5
Cabin #2 (Hera) - 0/0
Cabin #3 (Poseidon) - 5/5
Cabin #4 (Demeter) - 3/11
Cabin #5 (Ares) - 8/11
Cabin #6 (Athena) - 11/11
Cabin #7 (Apollo) - 10/11
Cabin #8 (Artemis) - 8/16
Cabin #9 (Hephaestus) - 5/11
Cabin #10 (Aphrodite) - 8/11
Cabin #11 (Hermes) - 6/11
Cabin #12 (Dionysus) - 6/11
Cabin #13 (Hades) - 5/5
Cabin #14 (Iris) - 3/11
Cabin #15 (Hypnos) - 4/11
Cabin #16 (Nemesis) - 3/11
Cabin #17 (Nike) - 4/11
Cabin #18 (Hebe) - 3/11
Cabin #19 (Tyche) - 3/11
Cabin #20 (Hecate) - 11/11
Cabin #21 (Persephone) - 5/11
Cabin #22 (Thanatos) - 5/11
Cabin #23 (Eris) - 7/11
Cabin #24 (Eros) - 7/11
Cabin #25 (Psyche) - 3/11
Cabin #26 (Phobos) - 7/11
Cabin #27 (Deimos) - 6/11
Cabin #28 (Enyo) - 6/11
Cabin #29 (Boreas) - 4/11
Cabin #30 (Zephyros) - 2/11
Cabin #31 (Notus) - 3/11
Cabin #32 (Eurus) - 2/11
Cabin #33 (Khione) - 8/11
Cabin #34 (Morpheus) - 5/11
Cabin #35 (Triton) - 7/11
Cabin #36 (Harmonia) - 1/11
Cabin #37 (Anteros) - 6/11

Rowan Damisch / cabin#37

Go down

Rowan Damisch / cabin#37

Писане by Rowan on Нед Окт 21, 2018 7:16 pm

Rowan Damisch
cabin#37 - 24 years old - Luke Pasqualino

Трополенето на големите, ледени капки, които облаците хвърляха по старите ламарини й действаше  успокояващо. Монотонното почукване, придружено от повея на вятъра, който свиреше своята есенна песен, промъквайки се измежду старите къщи й се струваше по-красива мелодия и от деветата симфония на Бах. Пръстите й прошумоляваха измежду меките завивки, устните й премляскваха последните трохи от прясно изпечените орехови бисквити, които прокарваше с топъл канелен чай. Усещаше аромата на ванилия и захар, който се носеше от втората партида сладки и съжаляваше искрено, че малкото й коремче не може да прибере повече щастие. Есента й се струваше най-прекрасния сезон. И ако сезоните бяха хора – тя щеше да е най-красива!

Сладка усмивка се изписа на устните му, подпрял брадичка с ръцете си. Беше спуснал клепачите си като завеса , сякаш се прибираше в своя собствен дом, където можеше да помечтае малко за невероятно красивото русичко момиче, което се бе преместило в квартала само преди седмица с родителите си, от Ирландия. Алисандрия Сантияго , дори името й звучеше като водопад от най-сладкия мед. Бе я чул как разказва, че обожава есента и уюта, който й носи. Как едно 9 годишно момиченце е наясно какво означава да почувстваш уют и меланхолия? По думите й обаче Роуан беше почти сигурен, че самият той изпитва това, което Алисандрия описваше като безкрайно щастие – когато е около нея.  Есента я караше да се чувства уютно,  караше сърцето й да потрепери всеки път щом някое листенце се откъснеше от близкото дърво, поемайки своя път към свободата. А аромата на тикви и орехови сладки -да си оближеш пръстите стотици пъти! Усмивката й сякаш никога не слизаше от лицето й. Усмивка, която караше Дамиш да се чувства като свободните листенца, носени от вятъра към безкрайността. Ако Есента беше човек, то Роуан можеше да види последните слънчеви лъчи, които се отразяват в очите й и листата, заровени в златистите й кичури. Ала есента има две лица и всеки, който срещне красивото е обречен на сблъсък с неговата противоположност. И точно толкова бързо, колкото идва и си отива есента – Алисандрия се появи в живота му в един от първите есенни дни и го напусна през онази Ноемврийска сутрин, която бе обречена от сутрешните тъмни облаци и ледените капки на дъжда. Денят, в който Роуан осъзна, че никога повече няма да усети аромата на канела и орехови сладки, нито ще чуе сладкия й смях, придружен от хрущенето на листата, които се кършеха под напора на гумените й ботуши, украсени с лилави цветчета. Никое 9 годишно момиче не бива да изчезва посред нощ , оставяйки родителите си и едно малко момченце напълно съкрушени. Но това беше само началото на върволицата от лица, които щяха да преминат през живота на Роуан и все пак той едва ли някога щеше да забрави цвета на косата й , кафяво зелените й очи и онзи примамлив аромат на канела и орехови сладки.

Роуан Дамиш
24 години
Cabin #37
Fc: Luke Pasqualino


Оранжево-червените листа на вековния дъб се повяха в синхрон с последните бризове на южния вятър , който скоро щеше да бъде изместен от студенината на неговия събрат. Роуан се наслаждаваше на последните топли слънчеви лъчи така както всеки от нас се наслаждава на първата и последна глътка сутрешно кафе. Лятото бе оставило белезите си по него – лицето му бе загоряло и тук там се мярваше някоя появила се луничка, косата му бе изсветляла един-два тона , но запазваше все така шоколадовият си цвят. Едно листо се откъсна и се смеси с кичурите му, карайки го да изтръска глава и да се върне в реалността, защото бе далеч от нея.
-Бак си се отнесъл, Дамиш! – Гласът на най-добрият му приятел се разнесе като фалшив тон натрапил се в песента на есента. Роуан се обърна, за да улови голямата червена ябълка, която летеше към главата му, сграбчи я с идеалният си захват и отхапа голяма сочна хапка, преглъщайки огромното количество сок, което се стече в гърлото му.  –Никога няма да разбера как го правиш! – Опули се насреща му русокосото момче, което се надяваше, че този път ще го хване неподготвен – вече трябваше да е разбрал, че това никога няма да се случи. Роуан сви рамене и продължи да дъвче подаръка си.
-Просто си прекалено шумен и тромав..-ухили се насреща му и хвърли огризката по него, която отскочи от рамото му и изхвърча някъде настрани из нападалите листа. Айзък се намръщи и го тупна по рамото, а след това извади от джоба си една ръчно направена стреличка и я метна по нарисуваната с червена боя мишена върху дървото. Повечето дупки около десетката бяха дело на Роуан, Айзък не бе особено добър в стрелбата и негови бяха външните „попадения“ , той обаче, за разлика от Дамиш бе добър в училище – типичен многознайко , никак не си приличаха двамата и това бе причината да са най-добри приятели..

***
„Роуан, трябва да ми помогнеш!“
Предполагам всички сте чували за ефекта на пеперудата ? Според него всяко малко и на пръв поглед незначително действие може да доведе до доста по-значителни последици. В случая пеперудата първо бе кацнала в телефона на Дамиш, макар, че той можеше да бъде сигурен, че в главата на Айзък отдавна се бяха загнездили някакви коварни бръмбари. Беше просто въпрос на време нещо такова да се случи , но тъмнокоско не го очакваше точно днес – денят, в който се очакваше да замине за кандидатурата си в Калифорнийския. Денят, който би трябвало да промени живота му, и той определено ще изпълни тази своя роля, само, че посоката ще е различна от очакваната. Дамиш преметна крака си през седалката на мотора и забръмча с пълна сила към съдбата, която от известно време го дебнеше иззад ъглите и очакваше своите 5 минути слава.  Не му отне дълго да стигне до мястото, от което бе изпратено съобщението – някакъв стар подземен гараж, който бе точно толкова зловещ, колкото и изглеждаше. Роуан превъртя едно джобно ножче през пръстите си , беше взел и стария лък на дядо си , който откри миналото лято в гаража и разбра, че е също толкова добър с него – колкото и с дартца. Пристъпваше тихо , беше необходимо само да завие след първия свод , за да се озове на мястото, на което се развиваше същинското действие. Айзък стоеше на колене пред  три масивни фигури и плачеше като малко дете , докато един от тях опираше дулото на пистолета си към главата му. При вида на гледката на Дамиш му се зави свят. Сякаш някой го бутна и завъртя в кръг , сърцето му започна да бие силно , ръцете и краката му напълно изтръпнаха и той трябваше да ги разтръска добре , за да възвърне усета и контрола си. Страхът , който изпита никога до сега не го бе завладявал с такава сила. Подобно нещо му се случваше от малък. Отначало смяташе, че е напълно нормално да усеща чувствата на околните  , но след време осъзна, че „нормалните“ хора не притежават подобна способност. Когато стигна до това прозрение – направи и следното заключение : Съчувствието, което изпитва той няма нищо общо с това, за което говорят околните. Може би за това бяха такива егоисти, защото когато сваляха някой на земята не усещаха удара от падането му.  Тетивата на лъка се опънаха , стрелата полетя , разцепвайки тежкия въздух наоколо и проряза ръката на мъжа, който държеше пистолета , карайки оръжието да се изплъзне от захвата му. Очакваше Айзък да се възползва от момента , нали знаете – както става по филмите , само, че той бе прекалено уплашен , за да разбере случващото се. Вместо това оръжието попадна в другата ръка на разярения гигант и той побърза да го използва . Два от куршумите пропуснаха русокоското , защото той бе успял да се заварди с последните си останали инстинкти за оцеляване , ала третият се вряза в ръката му и излезе от другата страна на бицепса му. Обстоятелствата се стичаха много по-бързо от колкото аз съм способен да ви опиша. Последвалото действие изуми всички, но най-много самият Роуан. Затъкнатите в якето му стрелички от дартц полетяха към мъжете , последвали от прецизно завъртялото се във въздуха джобно ножче . Но това бе нищо в сравнения с тласъка, който предизвикаха огромните му снежно бели криле. Ръцете му грабнаха Айзък и го завлачиха през тъмнината към близкия изход. С един ритник успя да разбие огромната стоманена врата , озовавайки се на златното просторно поле, където можеше да си отдъхне , усетил последните топли лъчи по лицето си..преди да осъзнае, че има криле?!
-По дяволите! – изруга и отскочи напред, ала крилете му го последваха. –Какво е това?!  - изкряска извъртайки врата си назад , докато все още се опитваше да избяга от крилете – сякаш не са част от него , която би го последвала и накрай света.
-Пич…това е толкова яко!  - Само, че не беше..пеперудата бе кацнала точно там, където трябваше..Случайност? Това е оправданието на съдбата , която обичаше да си играе с хора като Роуан, които се опитват да избягат от нея като Дявол от тамян!
avatar
Rowan
Child of Anteros
Child of Anteros

Брой мнения : 24
Join date : 19.10.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Rowan Damisch / cabin#37

Писане by Anteros. on Нед Окт 21, 2018 7:21 pm

Добре дошъл, принце. 

• • • • •



love is a suicide.
Close your eyes, count to ten. Take the bullet out again. Say my name, hit me hard. Put that gun right to my heart... bang.
avatar
Anteros.
Minor god
Minor god

Брой мнения : 875
Join date : 09.08.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите