Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 10 потребители: 6 Регистрирани, 0 Скрити и 4 Гости :: 1 Bot

Athena;, Helios;, Hypnos., kayden', Lavinia., Nerites.

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 59, на Пон Дек 17, 2018 7:10 am
Гръцки полубогове
Cabin #1 (Zeus) - 5/5
Cabin #2 (Hera) - 0/0
Cabin #3 (Poseidon) - 5/5
Cabin #4 (Demeter) - 3/11
Cabin #5 (Ares) - 6/11
Cabin #6 (Athena) - 11/11
Cabin #7 (Apollo) - 10/11
Cabin #8 (Artemis) - 7/16
Cabin #9 (Hephaestus) - 5/11
Cabin #10 (Aphrodite) - 7/11
Cabin #11 (Hermes) - 7/11
Cabin #12 (Dionysus) - 5/11
Cabin #13 (Hades) - 5/5
Cabin #14 (Iris) - 4/11
Cabin #15 (Hypnos) - 6/11
Cabin #16 (Nemesis) - 3/11
Cabin #17 (Nike) - 3/11
Cabin #18 (Hebe) - 3/11
Cabin #19 (Tyche) - 3/11
Cabin #20 (Hecate) - 11/11
Cabin #21 (Persephone) - 5/11
Cabin #22 (Thanatos) - 6/11
Cabin #23 (Eris) - 5/11
Cabin #24 (Eros) - 7/11
Cabin #25 (Psyche) - 4/11
Cabin #26 (Phobos) - 5/11
Cabin #27 (Deimos) - 6/11
Cabin #28 (Enyo) - 6/11
Cabin #29 (Boreas) - 3/11
Cabin #30 (Zephyros) - 2/11
Cabin #31 (Notus) - 3/11
Cabin #32 (Eurus) - 3/11
Cabin #33 (Khione) - 10/11
Cabin #34 (Morpheus) - 5/11
Cabin #35 (Triton) - 7/11
Cabin #36 (Harmonia) - 2/11
Cabin #37 (Anteros) - 5/11

no matter where you go you'll never have control

Go down

no matter where you go you'll never have control

Писане by carr. on Сря Ное 07, 2018 12:29 am

ELIAS CARR | 17 | CHILD OF MORPHEUS
Обективът щракна и прескочи. Кар насочи камерата към бялата стена и натисна червения бутон. Следобедното слънце проникна през спуснатите щори сe плъзна по слоя прах затрупал дървените дъски на пода и все така бързо избяга, оставяйки стаята сива и безлична. Босите стъпала прескочиха разпръснатите по земята разноцветни листа, последвани от влачещите се по земята дървени крака на стола, който той дърпаше след себе си. Настани го с лице към бялата стена и седна обърнат към обектива, облягайки ръкавите на възголемия си бежов пуловер на гърба му. Далечният звук на полицейска сирена се промъкна през открехнатия прозорец. Елиас извърна глава към източника, послушно чакайки да утихне. Сиво мъртвило улегна около него, сирената само далечен спомен, но той продължи да се взира в пролуките между щорите, сякаш съвсем забравил за червената светлинка, напомняща, че камерата записва. Минаха може би няколко минути, преди той да се извърне обратно към обектива.
‘Хей, аз съм, Елиас,’ махна непохватно с полуусмивка ‘но Вие естествено вече знаете, че съм аз, след като сте получили линка към това видео от моя имейл адрес. Но трябва някак да започна тези визитки, инак ще де чувствам като идиот… Така или иначе вече се чувствам като идиот.’
Слабичкото момче зарови пръсти в мръсните черни къдрици и опря челото си на гърба на стола. Като пружина отскочи и излезе от кадър. Въртейки се в кръг из празната стая, той заговори бавно като разказвач на стара легенда.
‘Ден 23. Тази нощ сънувах безмерни черни гори, през които бавно кретах, изгубен като слепец. Пръстите ми отчаяно опипваха ронещите се стъбла на изгнилите дървета. Сърцето ми биеше глухо, единственият звук на целия проклет свят, на който се бях озовал. Дори стъпките си не можех да чуя…. Но беше толкова красиво. Упадъчно и тъжно. Дълго време вървях сам, като че единствената жива душа на Земята, по виещата се пътека, или поне вярвах, че съм сам, така студено и празно беше наоколо. Не забелязах кога точно се беше присъединила, но в един момент се обърнах и осъзнах, че до мен върви тъмна фигура. Дребна и прегърбена, тя трепереше под пурпурна роба, покриваща изцяло каквото и да се криеше под нея. Приведох се бавно, незабележимо, опитвайки се да различа човешки черти под сянката на качулката, но отдолу се криеше само мрак, по тъмен от гората, по-тъмен от черните вдлъбнатини по изгорелите дървета. ‘Хей…’ промълвих неуверено. Нямаше отговор. ‘Хей!’ почти изкрещях нетърпеливо. Не бях сигурен какво точно беше чувството, което се надигаше в гърдите ми, докато чаках да получа отговор, каквато и да било реакция, знак, че не бях сам, че фигурата ме чуваше...’ Момчето замръзна на едно място, изгубено в спомена, ръцете му трепереха едвазабележимо, паякоподобните му пръсти грабливи се впиха в кокалестите му ребра, търсейки окова в реалността. ‘Но беше студено, така студено, че гореше.’ продължи неуверено ‘Стичаше се отровно по вътрешностите ми, усещах, че се задушавам почти. ‘Хей!’ понечих да докосна странника, молейки се пръстите ми да не минат през него. Ръката ми внезапно натежа безмерно сякаш окована. С всичката си сила се опитах да се протегна към фигурата Тогава тя спря да върви и се обърна към мен. Бавно и театрално тя повдигна глава, за да разкрие що се крие под робата. Но преди да успея да надникна, светът се преобърна. Бях отново вкъщи, в точно тази стая, седнал на ръба на леглото,’ той посочи  в дясно от себе си извън кадъра и без да откъсва поглед от каквото се криеше там, продължи да говори ‘нито помен от черната гора. Внезапно празната стена срещу мен потръпна, с оглушителен пукот по продължението ѝ се появи грозна пукнатина, която като че кървеше черна слуз. Течността потече по стената и постепенно придоби форма. Впи се жадно в пода и започна да расте. Пред очите ми се превърна в огромен дъб, почти изцяло завземащ малката ми стая. Изглеждаше мъртъв, стъблото му се ронеше като тези на дърветата в гората. С един последен болезнен пукот, дървото спря да расте. И така си остана, вонящо на кал и изгнило. Легнах на леглото, свит на топка, не откъсващ поглед от вдлъбнатината в средата на стъблото му. В същата поза се събудих.’ Изтръгнат от транса на съня, гласът му се промени рязко. Изведнъж заговори бързо, думите му се изяждаха една друга, състезавайки се да стигнат до края на изречението. ‘Какво мислите, че означава всичко това? Мислите ли, че пурпурната фигура е Смъртта? Знам, че не искате да се опитвам да интерпретирам сънищата си без Вас, само да ги записвам, но…’
Елиас млъкна внезапно и седна обратно на стола, с профил към камерата, разсеян от нещо извън кадъра. От този ъгъл напомняше на птица. Седеше прегърбен, дори през плътната плетка на пуловера му можеше да се различат прешлените му, веждите му бяха рошави, къдриците разхвърляни по главата му като мръсно гнездо, носът му гърбав.
Навън започна да се стъмва. Камерата изпищя тихо, обявявайки, че картата е пълна и скоро ще спре да записва. Момчето извърна врат и заби поглед дълбоко в обектива.
‘Аз не съм луд. И Вие знаете това, защо продължавате да ме карате да записвам тези безсмислени визитки. Сънищата ми са само това – сънища. Не означават нищо, освен може би да отразяват “най-дълбоките ми страхове”’ той комично сви показалеца и средния пръст на лявата си ръка, тонът на гласа му подигравателен. ‘Вие ги наричате халюцинации, но кълна се, това са просто сънища. Ясни, почти физически, но все пак сънища…’
Камерата се изключи.

‘Наистина ли вярваш, че пурпурната фигура е Смъртта?’ беше първото нещо, което доктор Брайт успя да промърмори след продължителното мълчание, последвало края на видеото.
‘Какво друго би могла да бъде?’
‘Не е ли Смъртта обикновено черна, призрачна…’ Тя следеше внимателно потръпването на всяко мускулче на лицето му, докато говореше. Той беше свикнал вече. Каквито и думи да излизаха от устата ѝ, те обикновено служеха повече да го разсеят, за да може тя да го изследва, от колкото да водят до смислен разговор.
‘Цветът няма значение’ той издиша под носа си раздразнен. ‘както и този разговор няма значене. Имате ли вече диагноза, тези сесии започват да ме уморяват…’
Съжали за последното изречение почти веднага щом го изрече. Той харесваше доктор Брайт. Тя единствена не му говореше като на дете и изглеждаше като че искрено искаше да му помогне.
Елиас се хвърли назад, мечтаейки креслото да го погълне толкова силно, че почти го усети да се увива около него, меко и топло. Пръстите му се впиха в леко изтърканата кожа в отчаян опит да се задържи на повърхността.
Младата жена с пухкави бузи и напукани устни наблюдаваше с любопитство дребничкото момче, удавено в креслото ѝ, мъка и вина загнездени в гърдите ѝ. Забеляза, че то все още носеше бежовия пуловер и скъсаните дънки, с които беше записал видеото, ръкавите му изглеждаха мръсни и разтеглени от нервното дърпане, на което той ги подлагаше всеки път, когато тя му зададеше въпрос. Истината беше, че тя нямаше диагноза. Бяха го пратили при нея с подозрение за шизофрения да го оцени и да му предпише лечение, на тя така и не беше намерила отговора вече седмици наред. Определено момчето беше депресирано, но нищо друго не можеше да определи окончателно. Не можеше да му предпише антидепресанти, докато не разбереше пълния спектър на болестта му. Дислексия, синдром на дефицит на вниманието, тревожно разстройство… Много имаше у него, което искаше лечение, но не всичко можеше да бъде лекувано наведнъж. Осъзнатите сънища не бяха повод за тревога, освен когато причиняваха инсомния. И дори когато беше буден, той като че все още сънуваше. Сънища така ясни, че училищният доктор ги беше заклеймил като шизофренични халюцинации. Но тук тя чертаеше линията. С едно беше съгласна с него. Елиас беше болен и имаше нужда от помощ, но не беше луд.
‘Взимал ли си някога наркотици, Елиас? Алкохол?’
Елиас беше необяснимо заинтересуван от зелените листа с черни линии като че нарисувани с химикалка по повърхността им на растението, виещо се в ъгъла на офиса на доктор Брайт.
‘Не’ излъга без да мисли. Беше свикнал автоматично да отговаря на този въпрос. Не искаше да бъде съден от хора, които не разбираха за нещо, което беше извън контрола му.
‘А как е колежът?’
Той сви рамене.
‘Снима ли вече филма, за който ми говореше… Онзи с детето в старата къща?’
За доктор, който с месеци се мъчеше да разбере какво не му беше наред, тя го познаваше по-добре, от колкото му се искаше да признае. Имаше две теми на света, които го караха да изговори повече от няколко думи наведнъж – сънища и филми.
‘Бихте ли ми позволили да ви снимам, доктор Брайт? Само една снимка? Както сте сега на креслото си. Така красиво блещука слънцето в огледалото зад Вас.’
Тя се усмихна меко и поклати глава. ‘Не сега’ отвърна, скривайки майсторски задоволството си, че беше успяла да докосне нещо у иначе хронично незаинтересованото момче.
Елиас се облегна обратно разочарован. ‘Нали знаете, че не са винаги страшни…’ Тя повдигна вежди объркана. ‘Сънищата ми’ побърза да привърши мисълта си, преди жената да успее да го прекъсне. ‘Обикновено са цветни и красиви. И дори черните не са винаги страшни… Не мога да обясня съвсем. Мисля, че просто сънувам по-ясно от повечето хора, които познавам, може би твърде ясно, до степен, в която обърквам сънищата с реалността. И вярно, понякога ме мъчат, понякога не мога да спя… Понякога се промъкват, без да ги очаквам дори и да не съм заспал. Но само напоследък са така тъмни… Така зловещи…’
Тя го изчака търпеливо да продължи, но като че разговорът продължи в главата му, съвсем забравил, че и тя беше там. След няколко минути тежко мълчание, тя проговори. ‘Целта на тези сесии е да разберем какво те мъчи… Но това няма да е лесно ако всички разговори се случват изключително в главата ти.’ Никога не я беше бивало с шегите. Обикновено звучаха повече като нападка, колкото и да се опитваше.
Но за нейна изненада момчето се усмихна, блажено спокойствие се беше настанило на лицето му. ‘Разбира сe.’
Ох, как ѝ се искаше понякога да умее да чете мисли. ‘Искаш ли да ми разкажеш за някой от цветните ти сънища?’ попита тя внимателно, ходейки по тънък лед. Страхуваше се, че това моментно спокойствие бързо щеше да премине и скоро пак щеше да го изгуби, победена от тежката меланхолия впила се във врата му.
Той кимна и тя обърна страницата в тефтера си.

TIMOTHÉE CHALAMET | TWO WEEKS IN THE CAMP

avatar
carr.
Child of Morpheus
Child of Morpheus

Брой мнения : 66
Join date : 05.11.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: no matter where you go you'll never have control

Писане by Athena; on Сря Ное 07, 2018 12:47 am

Одобрен и добре дошъл.

• • • • •



Everybody wants to rule the world
avatar
Athena;
Olympian godddess
Olympian godddess

Брой мнения : 4031
Join date : 17.06.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите