Вход

Забравих си паролата!

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 15 потребители: 9 Регистрирани, 1 Скрит и 5 Гости

Cain., Eleni Andreadis., Eridian Dyami Halian, Erin, henry devlin., Janett Underwood., Lavinia., merric fell;, Obsidian

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 45, на Нед 4 Фев 2018 - 22:54
Хижи и Лагерници
Cabin #1 (Zeus) - 4/4
Cabin #2 (Hera) - 0/0
Cabin #3 (Poseidon) - 4/4
Cabin #4 (Demeter) - 2/10
Cabin #5 (Ares) - 7/10
Cabin #6 (Athena) - 4/10
Cabin #7 (Apollo) - 7/10
Cabin #8 (Artemis) - 8/15
Cabin #9 (Hephaestus) - 5/10
Cabin #10 (Aphrodite) - 7/10
Cabin #11 (Hermes) - 3/10
Cabin #12 (Dionysus) - 5/10
Cabin #13 (Hades) - 4/4
Cabin #14 (Iris) - 5/10
Cabin #15 (Hypnos) - 2/10
Cabin #16 (Nemesis) - 1/10
Cabin #17 (Nike) - 2/10
Cabin #18 (Hebe) - 3/10
Cabin #19 (Tyche) - 2/10
Cabin #20 (Hecate) - 7/10
Cabin #21 (Persephone) - 3/10
Cabin #22 (Thanatos) - 6/10
Cabin #23 (Eris) - 5/10
Cabin #24 (Eros) - 3/10
Cabin #25 (Psyche) - 6/10
Cabin #26 (Phobos) - 8/10
Cabin #27 (Deimos) - 6/10
Cabin #28 (Enyo) - 5/10
Cabin #29 (Boreas) - 4/10
Cabin #30 (Zephyros) - 2/10
Cabin #31 (Notus) - 2/10
Cabin #32 (Eurus) - 3/10
Cabin #33 (Khione) - 5/10
Cabin #34 (Morpheus) - 5/10
Cabin #35 (Triton) - 8/10

I never paint dreams or nightmares. I paint my own reality.

Go down

I never paint dreams or nightmares. I paint my own reality.

Писане by Sonja. on Пон 25 Дек 2017 - 16:53

The one
who live between reality and dreams.
Name : Sonja
Age : 19
Child of : Hypnos // Cabin : № 15
FC : Magdalena Zalejka

Ту влизаш, ту излизаш от съня ми,

а песента на арфата не спря.

Със теб умря сърцето ми, любими,

в деня, в който ти умря.

Излизаш и се връщаш в съня ми

и всеки път сърцето ми умира -

не ще да пея тази песен вече,

не ще да чуя арфата звънлива ....

В дълбините на града, създаден едва преди двадесет години, всеки ден се отваряха стотици искрящи очи. Всяка вечер се захлупваха, за да изчакат новата сутрин и да поемат по пътя си. Нощ е! Градът спи! Улиците са пусти, облаците гъсти, мъглата подскача из металните шахти и вдига похлупаците, от които излиза пара. Пара на талази - изгаряща, упояваща, отравяща. Градът спи! Не...не целият, не съвсем.
Един чифт очи всяка вечер се отваря против волята си. Надигат се и гледат към луната. Сините ириси са като стъклени топчета, с черна точка по средата просто за развлечение. Очите се изправят от леглото, а постелята безжизнено пада на пода след тях, като кръпка от отдавна разкъсана плът. Краката машинално тръгват към главната порта, боси, с изпъкнали вени, синеещи се в пълен контраст на бялата почти като на мъртвец кожа. Ръката отваря вратата и тръгва напред, без да я затвори след себе си. Право напред към нощта.
Звездите подигравателно мъждукат и си шепнат тайни, сочещи към безмълвно движещата се като привидение фигура. Подиграват ѝ се - на нейната безпомощност, на нейната нищета и на това, което ще извърши. А тя го върши всяка нощ. Всяка нощ става, всяка нощ гледа луната и всяка нощ прекрачва прага на този дом. На сутринта, още преди слънчевите лъчи да са пробили гъстия смок, се завръща, а дланите и дрехите ѝ  са изплискани с кръв. Поглежда се в огледалото, измива алената амброзия и си ляга. Неспособна е да спре. Не може, дори да иска. А тя иска. Иска го много, повече от всичко, но няма силите да се контролира. Защото е слаба. Толкова душевно слаба. Без воля, която да се бори с инстинкта на чудовище. Без смелост да признае сама пред себе си нещастната си участ на клетник. Само в съня е тя щастлив, затова спи. Спи по цели дни и нощи. Спи и сънува. И само в съня...убива.
Правата кестенява коса се вее на хладния вятър, а босите ходила стъпват по камънаци, счупени стъкла се забиват в петите, съчки раздират пръстите. Тя не усеща. Нищо не усеща. Върви и гледа луната.
Градът е все още така пуст. Толкова нов, че от нито един прозорец не се прокрадва дори една запалена свещ. Хората все още не осъзнават какво притежават, а създанията на нощта предпочитат да обитават гората, вместо застроения участък.
Тя върви по безлюдната алея и все повече достига до желаната цел. Няма значение коя е, всяка би свършила работа. Сива, черна или бяла, всички бяха еднакви. Цветовете не ги деляха по нищо. Стигна до една - също така затъмнена. Обитателите й отдавна спяха. Застана пред вратата и докосна бравата. Бе отворено. Чу се изщракване, а после всичко бе толкова лесно. Прекалено лесно.
Малкото легълце я чакаше с широко отворени обятия, а нищо неподозиращото момченце, блажено караше своя втори сън. Ръка ѝ се протегна и улови яката на пижамата му. Ако го стиснеше за гърлото, то щеше да почне да вика и да събуди родителите. Затова го пое в прегръдката си и като призрак напусна къщата, все едно никога не е стъпвала в нея.
Понесе го към кея. Право към реката. До тогава детето се е събудило и осъзнало, че не се намира в майчиния дом, почва да пищи.
"Хвърли го в реката! " - прошепна ѝ неясен глас, идващ от собствения ѝ мозък, като усещане като пронизваща тръпка всеки път, когато го чуеше. Фантазия, нещо, което сякаш познаваше, но не и напълно. Без да го осъзнава. Като гласът на певица, така омаен, така викащ я.
Тя сграбчва хлапето и го води към края на кея, който ще се превърне в негов последен пристан. Обвива съпротивляващото се дете и скача във водата. Течността обгръща крехкото тяло, вкопчило се яростно и ревностно в трупа на собствения си убиец. Черните като владенията на Еребус вълни се блъскат в бледата кожа, заливат устата, запушват ноздрите, потапят главата, само и само да се покаже наново и мъчителната борба да продължи. Ноктите драскат крайниците, очите се свиват и разширяват, опитвайки се да запечатат лика на съдника си, устните посинели, се опитват да изкажат поне една молитва, но не успяват от бурните води, удрящи се безмилостно.
Тя сграбчва гърлото, стиска го, направо го изгаря, смачква го като стафида. Поетите дъхове намаляват, дробовете се разширяват заплашително от пръсване, очните ябълки се навлажняват, а ръцете все повече се отпускат, докато накрая детето се носи като стрък трева по повърхността, бездиханно, безжизнено, подуто, с десетки синини.
На следващия ден, някъде по обед, тя се събужда в кревата си, а дрехите ѝ са мокри, като че да се е къпал едва преди няколко часа. Надига се, сменя облеклото, а на нощното шкафче намира малка спална шапка. Взима я, разглежда я. Не знае от къде се е появила, нито кой дявол я е оставил тук, но я захвърля, като спира да мисли за това. Излиза и нахлува в центъра на града, за да посети любимата си библиотека. Ще си вземе поредната книга и ще се наслади на всяка минута от нея. Докато се разминава с минувачите, дочува две баби да говорят за удавено дете. Дванадесетото убито за един месец. Торбата с книгите пада на сухия паваж и тогава тя разбира.
-Не, не отново. - казва сама на себе си.
Никой не я чува.
"Какво ти пука? "- обажда се гласът в главата ѝ и тя я стиска, за да го прогони.
Но не успява.
Същата вечер напуска дома си за последно. Облечена с вчерашните дрехи тя стига отново до кея. Съвсем на ръба му, оглежда тъмната река, чийто край не се вижда. Още преди сънят да я е надвил си спомня за всички останали. За онова, което разпори с работна отвертка, за онова, чиято глава разби в ледената пързалка. За онова, което удуши и за онова, което накара да скочи от стръмна скала в собствения му сън. То така и не се събуди. И последно - за онова, което удави.
Момичето огледа заобикалящия го град още веднъж. Запечата всички места, които я правеха щастлива и онези, които не понасяше. Затвори очи, разпери ръце, като че е разпъната и повдигна пети. Отпусна тялото си, а то потъна в пенливата река като камък. Колкото по-навътре потъваше, толкова повече сомнамбулът в нея го превземаше. Но е твърде късно. Твърде, твърде късно. Рязко отвори очи, широко обхващащи водорасли и тиня.
"Проклетница! Защо ми го причини?" - ругае сомнамбулът в нея.
Но никой не отвръща. Никой не отговаря. Потъва. Тя губи въздух, дробовете се пълнят с вода и съвсем скоро се пръскат от налягането. Пада на мокрото дъно по гръб, с широко отворени очи. Пада и заспива завинаги...


Така очите ѝ рязко се отварят, тялото машинално застава в седнало положение. Оглежда се. Белите дробове се борят за кислород. Студени капки пот падат по коленете. Очите са като изцъклени. Кошмар? Сън? Нещо по средата? Толкова реално, толкова сюреалистично. Толкова злокобно и спокойно.
Измъква се от топлата постеля. Поглежда в огледалото. Срещу нея стои, като че ли непозната. Докосва лявата си буза, за да се убеди, че е тя. Щипе я. Открива, че не е някой непознат. Усмихва се. Спокойна е. Сърцето нормализира такта си. Главата спира да жужи от рояка в нея. Просто сън и нищо повече. А чудовището все още е затворено, в дебрите на Тартар, все така спи и никога няма да бъди пуснато, защото тя, дъщерята на Хипнос, не ще си позволи да стане подвластна на собствените си сънища, на реалността, която баща ѝ е създал. На собствените си демони. Подвластна на един свят, който нито е реалност, нито е фантазия.
...
Who's to say that dreams and nightmares aren't as real as the here and now?
avatar
Sonja.

Брой мнения : 47
Join date : 25.12.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I never paint dreams or nightmares. I paint my own reality.

Писане by Athena; on Пон 25 Дек 2017 - 17:01

Одобрена и добре дошла.

• • • • •


wisdom's daughter walks alone


avatar
Athena;
Olympian godddess
Olympian godddess

Брой мнения : 2630
Join date : 17.06.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите