Violet Lynch | 21 | Daughter of Hypnos | Unclaimed | Cabin #11

Ние с теб сме едно цяло. Родихме се заедно, с ръце увити една в друга. Поехме първата си глътка въздух заедно, проронихме първите си сълзи заедно. Израснахме двамата, позволявайки на пясъците на времето да се изплъзнат измежду пръстите ни. Лекувахме раните от тежките удари на съдбата заедно. Заспивахме в топлите си прегръдки под сребърните лъчи на месеца, заедно... Докато ти не реши да ме оставиш. Сама.

Така и не разбрах защо ме изостави. Онзи наш разговор - в далечния летен ден, в малката стая обвита в мириса на морето и докосната от целувката на слънцето - прехвърлям го отново и отново в главата си, ала все още не намирам смисъл, не намирам отговор на въпроса, който ден и нощ мъчи съзнанието ми. Дълго време вярвах, че вината е моя, че съм постъпила грешно, че съм те отблъснала... Дълго време вярвах, че ако се моля силно и непрестанно ти ще се върнеш и никога повече не ще си тръгнеш от мен. Дълго... Ала вече не.

Отдавна не гледам през прозореца всеки изгрев, търсейки кораби в необятната синева. Отдавна не те търся в онази малка стаичка всеки залез, преди по катраненото небе да се разпръснат звездите. Отдавна не търся аромата ти всяка сутрин, когато се събудя под шума на пролетните ветрове. Отдавна не търся гласа ти нощем, преди да затворя очи само за да нахлуеш в сънищата ми за пореден път. Почти забравих какво е чувството да ме докосваш, да ме прегръщаш, да ме целуваш... Почти забравих какво е да сме двамата, заедно... Почти.

Понякога се питам дали ти липсвам, колкото и ти на мен. Понякога се питам дали не си ме забравил, както аз се опитах да те забравя. Понякога се питам дали това, което ни свързва, не е просто една илюзия, която с времето съм превърнала в реалност, ала сега отново избледняваше, превръщайки се в блед спомен, в призрак от миналото ни. Понякога не вярвам, че с теб сме били едно цяло; мисля си, че аз съм различна, някак чужда, някак далечна. Понякога и ти ми се струваш различен, по-чужд  и по-далечен от всякога. Само понякога.

Започнах отново да вярвам в съдбата. Не съм сигурна кога точно. Може би, когато те зърнах за пръв път онази пролет преди две години. А може би, когато мама най-сетне ми разказа всичко и изпрати при теб. Или когато те видях до входа на това вълшебно място, когато прекрачих границата между миналото и настоящето, между сънищата и реалността. Може би, когато отново се почувствах завършена заедно с теб. Може би...